В началото на 20. век поетът символист Димчо Дебелянов участва като доброволец на фронта в Първата световна война и е ротен командир. Това всекидневие довежда не само до личностното преобразяване на Дебелянов, но и до трансформации в неговата поезия, в поетиката и стила на лириката му. По този повод поетът Атанас Далчев казва: „Дебелянов откри света в мига, когато трябваше да го напусне.” Такъв момент е писането на „Сиротна песен”- едно от произведенията, намерени сред книжата на убития поет. Поместено е през 1920 г. в публикуваната посмъртно стихосбирка „Стихотворения”.

            На първо място в стихосбирката е стихотворението „Черна песен”, а на последно – „Сиротна песен”. Това обаче не е случайно. С първото стихотворение лирическият говорител слага край на хармоничното си съществуване и започва периодът на вътрешно разкъсване и страдание, а финалната творба показва края на извървения дълъг път. „Сиротна песен” е изповед и равносметка за земното съществуване, с която Дебеляновият човек се прощава с тленното и се отправя към безкрая. В художествения текст  доминира елегичното чувство за самота, но лирическият говорител е вътрешно умиротворен.  Стихотворението е лебедовата песен на поета - то е неговата равносметка за изминатия житейски път; спокойната му изповед пред лицето на смъртта, последният акорд на несподеления с никого живот.

            Още със самото си заглавие елегията акцентира върху сиротността и отчуждението от света на лирическия говорител, зад когото прозира личността на самия Дебелянов. Разгърната е представата за бездомника, чиито живот и смърт остават незначителни и незабелязани от никого. Мотивът за песента от заглавието зазвучава във финалната строфа, която налага сравнението на героя с „песента, навяваща ненужен спомен”. Така се разгръща мотивът за сирачеството и бездомника, чиито живот и смърт остават незабелязани от никого. „Сиротна песен” изразява удивително спокойствие, готовност за приемане на край.  Стихотворението започва като завещание, с условното „ако загина”, което на финала е заменено от категорично звучащото „ще си отида от света”, утвърждаващо смъртта като вече хвърлен жребий. 

            Първата строфа представя трагичната самотност на героя. Преосмислен е Ботевият поетичен модел, според който героят тръгва от бащиното огнище, обединило майка, либе, баща и братя, очакващи неговото завръщане или вестта за трагичната му смърт. Дебеляновият лирически герой изживява битието като лишеност. Това е изначалната лишеност – съдба и проклятие за самотника. Последователно се изтъква липсата на майка, жена, другари, която потвърждава констатацията: „жал никого не ще попари”. Героят изживява самотата си дори и пред прага на смъртта.   

            Второто четиристишие също препраща към Ботевото стихотворение „На прощаване” („Но стига ми тая награда...”), като започва с противопоставителен съюз: „Ала сърце ми не скърби”. Но тук спокойствието не е породено от идеята, че героят ще бъде запомнен от близките и народа. Дебеляновият човек вижда в смъртта единствената възможна утеха за неслучилото се житейско осъществяване. Думите на Аза изразяват не толкова скръб, колкото примирение със съдбата на неизживяното щастие. Смъртта не се възприема като героичен подвиг, който да остави делото на лирическия герой във вечността  или като постигане на свободата. Тя е последната утеха и единствена победа: „ и за утеха, може би, / смъртта в победа ще дочака“.

            Изминал един дълъг път на страдание и самота, подобно на Пенчо Славейков, Дебелянов също споделя твърдението, че тежката участ е път към духовно извисяване към вечността:

Трагичният живот на отчуждения от света лирически говорител е представен и чрез мотива за пътя, който е низ от лишения.  Това е пространството на Аза, където той не намира дом, но постига себепознание: „Познавам своя път нерад,/ богатствата ми са у мене“. Знанието за себе си не изпълва лирическия герой с щастие и удовлетворение, защото неговите вълнения и преживявания са останали несподелени с никого: „че аз съм с горести богат/ и с радости несподелени“.  

            Последната строфа събира ключови за Дебеляновата поезия думи – „бездомен”, „песен”, „спомен”. Лирическият герой сякаш се потапя в своя атмосфера. Примирението със смъртта е съвсем осезателно - „Ако загина на война“ е заменено с евфемистичното „ще си отида от света“. Азът е приел, че и гибелта си ще посрещне безприютен: „тъй както съм дошъл бездомен“. Пред него няма нищо за губене, с което може и да се обясни чувството на спокойствие. В тази ситуация смъртта изглежда дори примамлива. Бездомността се превръща в недраматична характеристика, защото вечността се превръща в най-уютното убежище за душата, преживяла разочарованията на земния живот. Азът започва да се преживява и като „песен”, и като „спомен”. Човешкото се разтапя и изчезва. Смъртта изглежда примамлива. Героят приема спокойно дори и идеята за своята ненужност, когато съществуването се е превърнало в запаметен от някого текст. Последните два стиха поставят един важен проблем - за стойността на собственото творчество, за самооценката. Лирическият герой стига до прозрение за своето съществуване, което е представено чрез символите на песента и спомена. Двете понятия са взаимно свързани. Песента е тази, която съхранява спомена, а той е единственото, оставащо като следа от битието. Осъзнал съдбата си на самотник,  Азът намира в образа си от миналото своята ненужност за света, което приема със смирението на човек, изживяващ последните си земни мигове. За него споменът сякаш няма смисъл, защото му носи единствено образи на изминалото, пропиляното в несподеленост. Героят остава изолиран от света заедно със самотата си. Липсва внушителна увереност в достойнствата и въздействената сила на собствените творби, налага се деликатна скромност и идеята за човешката ненужност, този песимизъм изповядван в края на живота, е типичен за тоналността на Дебеляновото творчество.

            Самият начин, по който е направена равносметка на Дебеляновия човек в „Сиротна песен”, поражда усещането за примиреното очакване на смъртта от страна на лирическия говорител. В тази посока най-напред прави впечатление противопоставеността между строфите две по две. В първата строфа болезнено се изброяват липсите на близки хора - майка, жена, другари. Веднага обаче втора строфа провижда спасение от самотата в смъртта: „Ала сърце ми не скърби...”. В третата строфа лирическият глас отново скръбно разказва за живота, „с горести богат/ и с радости несподелени”. А четвъртата, последна строфа пак подхваща темата за носещата успокоение смърт. Така в текста се оформя семантичната верига живот (Iстрофа) - смърт (IIстрофа) - живот (IIIстрофа) - смърт (IVстрофа).

            Стихотворението “Сиротна песен” съдържа и доразвива важни за творчеството на Дебелянов мотиви. Те са свързани с изначалната самотност на човека, страдалческата му участ, безприютността и безперспективността в света. Но тя носи и знака на новите прозрения, които Дебелянов получава на фронта. Авторът смирено приема преминаването в отвъдното. Думите му не са адресирани към някой близък, не очакват някакъв отговор. Те са израз на вътрешна потребност на модерния човек да сподели тихо и безстрастно своето примирение пред лицето на смъртта.

            Тук липсват патетични възхвали на величавата героична смърт в името на патриотичния идеал и гневни обвинения срещу виновниците за апокалипсиса на войната. Изповедно-монологичната форма, неподправеното елегично чувство и опростените художествени средства (липсата на тропи, реторични и стилистични фигури и др.) допринасят за силното емоционално въздействие на творбата.

 Румяна Спасова