След властния „гръмовержец” Пенчо Славейков и драматичния Пейо Яворов Димчо Дебелянов е поредното самобитно явление в полето на българския модернизъм. Лириката му е нежна и меланхолична, скръбно приглушена, тихо нашепваща елегични мелодии... Димчо Дебелянов е най-нежният български лирик. Въпреки че е  силно повлиян както от творчеството на Пенчо Славейков, така и от това на Пейо Яворов, неговият образ няма нищо общо с образа на жреца воин, в какъвто се превъплъщава Славейков, нито пък с образа на трагичния месия, чиято роля изиграва Яворов. Той е по-скоро онова, което италианците наричат poeta minore. Изразът “poeta minore” буквално означава “малък поет”, но в преносното си значение, свързано с музикалната терминология, носи смисъла на поет на интимното, нежното, тъжното, меланхолното, печалното, носталгичното. Лирическият му герой е обикновеният чувствителен човек, страдащ в своята усамотеност, разкъсван между копнежа по миналото и ужаса на настоящето, отчаяно търсещ опора в разбягващите се пясъци на живота. Особената интимност на неговите стихове се дължи именно на този тип поетическо самосъзнание. И именно тази интимност го прави толкова близък до хилядите му читатели и почитатели, които откриват в неговите стихове не изповедта на избраника, а собствените си тъги и носталгии.

      Димчо Дебелянов присъства в българския литературен печат десет години. През това време в българската литературна атмосфера се чувстват упойващите повеи на символизма, идващи от Запад – Франция, и от Изток – Русия. Дебелянов чете с увлечение произведенията на Пол Верлен, Жан Мореас, Франси Жам, Александър Блок и др. Със завидна воля и упоритост той изучава сам френски език и има пълната възможност да общува творчески с френските символисти, които будят у него особено голям интерес. В стиховете му се откриват техни мотиви, той често се позовава на тях, използва ги като мото, цитира ги в отделни стихове, пише „отгласи” на техни творби.

        Дебеляновото стихотворение „Спи градът” е отглас на една от най-популярните символистични творби – стихотворението на Пол Верлен „Плаче сърцето ми”, където се обиграват значенията на френските глаголи  „pleurer” -  „плача, лея сълзи” и на „pleuvoir” – вали дъжд. Буквалният му превод би трябвало да звучи така: „Вали в сърцето ми, както вали и над града. Каква е тази болка, която усещам в сърцето си?” Стиховете внушават чувството за нищожността на „малкия” човек в големия град. Този поетичен постулат, използван от френските символисти, рядко намира реализация в стиховете на българските символисти. Редките изключения като „Спи градът” на Дебелянов са отзвук не на поетически „внос”, а представляват болезнено и изстрадано вътрешно изживяване на противоречията между човека и света. Пребиваването на поета в столичния град му дава ужасната възможност да изживее именно тези противоречия.

         За пръв път Дебелянов публикува стихотворението си „Спи градът” през 1911 г. в списание “Съвременна мисъл”, тогава без заглавие. Това е период от живота на поета, през който той перманентно се сблъсква с Грижата (този сблъсък от своя страна е основанието му за търсенето на Идеал). През 1920 г., четири години след смъртта на поета, верните му приятели – Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов – издават първата му и единствена стихосбирка, в която стихотворението вече е озаглавено. Заглавието очертава едно типично за лириката на Дебелянов пространство – пространството на града. Нито в заглавието обаче, нито в текста е споменато името на този град. То не е от значение. В символистичната поезия градът е символ. Той символизира греховността на битието. Градът е огромно и бездушно каменно вместилище на човешката скръб. Той е затвор за страдащите души и убиец на мечтите.

Стихотворението “Спи градът” е едно от най-популярните елегични стихотворения на Димчо Дебелянов, разгръщащи специфичния мотив за „бездомничеството”, породен в творчеството му не толкова от честата смяна на квартирите, колкото от отчуждението, което е пораждала у поета столицата с господстващите в нея нрави. Нравствената атмосфера в столицата често е контрастирала на морала, с който Дебелянов е закърмен. Това, което е залегнало дълбоко в душата му от детските години, се бунтува непрекъснато срещу столичните нрави. Той страда в този „огрешен и позорен” град, чувства се обикновено „бездомен и самин” в него, печален броди из неговите улици под ромона на дъжда, изпълнен с „жалби за преминалите дни”. И все пак е верен син на неверната градска нощ. Така поетът Димчо Дебелянов се идентифицира с лирическия си герой, който също като него е самотен и безприютен в големия и неприветлив град. Противопоставянето на лирическия Аз и огромния, бездушен град е основната идейно-естетическа антитеза в стихотворението „Спи градът”. Героят е буден и тревожен – градът „спи”, безразличен към неговите терзания. Уязвим, страдащ и безпомощен, той скита, но огромният и бездушен град го обгражда неумолимо с „черните стени”. Негови основни характеристики са „затвор”, „тъмница”, „пустош”, т.е. метонимии на злия свят. В „Спи градът” духовните несъответствия между човека и действителността са представени като противоположни нравствено-психологически състояния: обща заспалост и самотно бродене. Тук традиционната възрожденска опозиция „буден-спящи” има модернистично осмисляне: бдението на аза е знак за липса на покой и подслон, за трагична изоставеност; заспалостта на града е символ на социалната безчувственост и безразличие към мъката на бездомниците. Отново на преден план излизат символичните образи на нощта, тъмнината, дъжда и затвореното, ограничено пространство. Образите на спящия нощен град и на будния скитащ бездомник, както и на непрестанно ръмящия дъжд, изграждат мрачната атмосфера и минорната тоналност на стихотворението „Спи градът”. Конфликтът на лирическия Аз с града се засилва с повторението „а дъждът ръми, ръми, ръми...”. Образът на дъжда със символните си значения препраща към страдащата, плачеща душа на модерния човек – скръбна, безутешна и меланхолична.

       След меланхоличното начало с образа на заспалия град и ръмящия дъжд следва разработката на темата, която достига кулминацията си в жалбите за отминалите дни. Миналото, безвъзвратно изгубеното минало, изглежда така привлекателно, така желано от лирическия герой. И тук в самотата си той се връща към него, и тук в безприютността на настоящето отекват „жалби за преминалите дни”. Чувството за безпътно лутане и отритнатост от света поражда у аза порив към търсено успокоение в свидния спомен на детството („образът на милото дете… чист и драг”). Така творбата противопоставя два свята: цветовият контраст изразява нравствената несъвместимост между черната реалност („нощта неверна”) и светлото минало; характеристиките „бездомен” и „моя праг” означават настоящето като бездомен свят, а миналото като свиден подслон. Духовен център на идеализирания спомен става „милото дете”, символ на чистота и непорочност. Но съзнанието на лирическия аз не се задържа в бленуваната времева точка – красивият унес е смазан от трагичното прозрение, че блянът се свързва с нещо невъзвратимо (детството). Ето защо споменът не успокоява, а само повишава болката („и скръбта расте, расте, расте”). Налице е смислов парадокс в изграждането на художественото време: мечтата по бъдещето се изживява като спомен. Този абсурден копнеж за възкресяване на миналото в настоящето кодира идеята за невъзможното щастие.

        Друг основен мотив в стихотворението “Спи градът” е този за противоречието между тленното и вечното. Тук се прокрадва и темата за любовта. Като изход от загубата на идентичност Дебеляновият лирически герой търси опора в света на спомена, благодарение на който самотникът намира връзка с околния свят. Именно любовният спомен е най-мъчителен за лирическия герой. Чрез спомена „възкръсва” любовта, въплътена в образа на „милото дете”. Любимата е белязана с нравствена чистота и невинност. Тя е назована само по един начин – „дете”. Болката от изгубената любов е всъщност болка по изгубената красота и пълнокръвието на живота. Причастието „озарило”, съществителното „жар” и епитетът „пламенна” са контекстови синоними, които носят представата за светлина, надеждата за щастие, за тиха, невинна любов. В този момент лирическият герой изпитва вина, приема безрадостното си настояще като „казън” за отхвърления тленен дар от любимата. Копнежът му по друг свят, различен от света на обикновените човешки страсти, го кара да търси вечната нетленна красота. Бляновете, полетите, мечтите са израз на творческия порив на свободния човешки дух. Отхвърлената, неосъществена и неосъществима любов събира отново минало и настояще със своите вечни, мъчителни въпроси („защо, защо?”). В съзнанието на лирическия герой звучи риториката на вечния екзистенциален въпрос, събрал истината за самотно „преминалите дни” и за осъзнатата отчужденост на духа от радостите на човешкия живот.

    Възвръщането на грозната реалност затваря човешкото време в трагически кръг, символизиращ вечното лутане на странника между улиците на бездомния град и лъчезарния дом на отминалото детство. Очертава се типичната трагична линия на елегическото чувство в Дебеляновата лирика: болката от настоящето поражда щастливи видения за отминалото време; прозрението, че то е необратимо, повишава степента на страданието. Представата за този омагьосан трагически кръг, в който се върти нещастният бродник, утвърждава и затворената композиция на стихотворението (последната строфа преповтаря първата). Стихотворението доказва, че сакралният спомен се изживява двойствено: той носи и упование, и страдание, защото стимулира и илюзорната вяра, и чувството за нейната обреченост.

      Стихотворението е изградено в съгласие със символистичния принцип “музиката преди всичко”. Тук не са толкова важни логическите връзки между отделните мотиви и думи, колкото преливащите се емоционални състояния, свързани с тях. Стихотворението звучи напрегнато. Вътрешната напрегнатост и приглушеност се изразява и в езиковия подбор. Тук се натъкваме на любимите оксиморонни антитези „на нощта неверна верен син”, „вечна красота – тленен дар” и т.н. Особена е ролята на рефренните повторения „ръми, ръми, ръми...”, „расте, расте, расте...”, „защо, защо?”. Тяхната чисто емоционално внушаваща сила е много по-важна за въздействието на творбата от ясните логически разсъждения, с които би си послужила класическата поезия.

       Творбата е съставена от шест строфи с обхватно римуване. В първа строфа думите, които се римуват, са „тъми”– „ръми” и „син” – „самин”, във втората строфа – „стени” – „дни” и „кънтят” –„ вървят”, в третата строфа – „дете” – „расте” и „праг” – „драг”, в четвъртата строфа – „жар” – „дар” и „уста” – „красота” , петата строфа – „то” – „защо” и „заледен” – „мен”, в шестата се повтарят с първата. Това повторение се нарича начално-финално повторение на мотива. По този начин се постига характерната за символистите мелодичност и ритмичност на стиха, което показва Дебеляновия поетичен талант и размах на перото.

Димчо Дебелянов е „безприютното патриархално дете на българския модернизъм”. Познал уюта на родовия космос, Дебелянов открива и метафизическата бездомност на модерния човек, неговата самота и умора. Животът за него е перманентен сблъсък с извечната Грижа, но в същото време и основание за търсене на Идеал. Презрял битовото, дребнаво-житейското, поетът се домогва до битийното, до вечните тайни на света. Лириката му е доминирана от елегичното светомоделиране. От тази лирика струи приглушена, овладяна тъга.

 Мария Юсева