Димчо Дебелянов е името на една от най-значимите личности в българската поезия в началото на 20. век. Представител на школата на символизма, той създава лирика, изпълнена с блянове по невъзвратимото минало, болка от сблъсъка с реалността и съпровождащото ги елегично чувство на „бездомност” и безприютност. Именно сблъсъкът между нежеланата сегашност и копнежа по „светлото” минало дава отражение в душевния мир на Дебеляновия лирически герой: личността е двигател и на разруха, и на съзидание. Това раздвоение между двата  полюса на действеното личи ясно в стихотворението „Черна песен”.

    По думите на Тончо Жечев „зърното на тази песен представлява анекдотичен случай”. Дебелянов е омаян от Мария Василева от Козлодуй, която кръстил „Звънчето”. Скоро той получил писмо от нея, в което по някаква грешка тя е сложила своя портрет, но с надпис за друг обожател. Това е поводът за написването на творбата, но тук текстът толкова се е отдалечил от повода, че е изгубил всякакво значение.

    Стихотворението е публикувано за първи път в сп. „Съвременник” през 1910г. със заглавие „Загадка”. После получава оксиморонното заглавие „Черна песен”, което отпраща към противоречието между траурност и химничност. Черното е част от символния ред „смърт - хаос - нощ”, докато песенното начало се асоциира с празник, с ритуал. В този смисъл заглавието на творбата носи явната алюзия с „погребална песен”.

    Неслучайно поетът Николай Лилиев, под чиято редакция излизат Дебеляновите стихотворения в отделна книга през 1920 година, поставя „Черна песен" на първо място. В тази творба са налице почти всички преобладаващи чувства в символистичната поезия на Дебелянов. Лирическият герой поставя в центъра на изображението своето "аз", извисено до степен на изключителност. В противоречията се оглежда съдбата на неудачника, на човека, чиито пориви са осъдени на гибел. Водещи мотиви са тези за лутането, смъртта, за непостижимостта на желаното, мотивът за загубената хармония, мотивът за бляна и за слепотата. Тези мотиви се разработват чрез опозициите смърт-живот, ден – нощ, пролет – есен, светлина – тъмнина, покой – буря, изграждане – рушене. Този свят на антиномиите се разкрива още с първата строфа:

Аз умирам и светло се раждам

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

     Още в първия стих прозвучава овладяната стихийност на болката от вечната драма на неудовлетворената душа. В тълковния речник думата „нестроен” е записана със значения „лишен от стойност” и „разстроен, дезорганизиран”. В тази елегия се активизира второто значение. Създава се усещането за деструкция и обърканост. Контрастният допир между смърт и живот, между началото и края в творческото дирене на мисълта, създава усещане за вечност в извикания като мигновение спомен за „спора” между реалност и мечта. Всичко постигнато и съградено е реален повод за поява на нова цел, за раждане на нова мечта и желание за полет на мисълта към нея. Драматизмът на духа е в непрекъснато движение. Това е неспокойствието на търсещия човек в контрастния кръговрат на живота му. Той е символно въплътен в безспирния бяг на времето, художествено изразен чрез пулсиращия ритъм на неудовлетворението, което внушават глаголните форми: „умирам”, „раждам”, „изграждам”, „руша”. Денят превръща мечтата в реалност, а през нощта духът се отказва от сътвореното. Съмнението расте, както тъмният мрак в „черната песен” на Дебеляновата поетична изповед. Трагичността на изживяването е овладяна, лирично мотивирана. Поетът се вглежда в драмата на своята душа, докосва се до незримата болка на „ранената” си от неудовлетвореност мисъл. В изповедния тон раздвоението е психологично пространство за разгръщане драмата на съмнението. Крайностите се търсят, контрастите се привличат. Това е вечният пулс на живота, скрит в интелектуалната сила на духовното неудовлетворение:

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря край мене,

всеки вопъл и ропот замре.

           Подобно на Яворовия герой, и този на Дебелянов е раздвоен между деня и нощта, между съмненията си и надеждите си. Човешката душа е арена на борбата между доброто и злото.

       Духовните пориви изпреварват в своя мечтателен бяг действителността. Смирената, след преживяна буря, душа вече търси нов хоризонт. Тишината и покоят в „дни светло-смирени” правят още по-болезнено усещането за неудовлетвореност, което бушува като предчувствие за нова буря в душата – още по-тъмна и страшна от вече преживяната. „ Тъмното море” на болката смрачава мечтания хоризонт на мисълта. „Черна” е „песента” на душата, непостигнала отново желаната цел. Съграденото е миг на осъзнато неудовлетворение. Духовна смърт заплашва лирическия Аз, но в най-тъмния мрак на болката се ражда мечтата за нов полет, за ново духовно съзиждане. Преди „Всеки вопъл и ропот” да потъне сред безмълвието на покоя, тишината се „разкъсва” от „огнеструйна” „зора”. Светлината дава живот на умиращия, притихващ стон на обезверената душа. Ражда се надеждата:

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с лъчите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

      Опозицията смърт – живот е зададена и чрез метафоричните глаголи „крея” – „цъфтя”, които придават на тази прочувствена изповед тоналността на погребална песен. Креенето отпраща към мотива за догарянето, умирането, а цъфтенето провокира мечтателността и опиянението от живота. Креенето през пролетта и цъфтенето през есента са знак за загубата на хармония със света. Постигането на мечтите е равносилно на живот. Изгубената хармония е загуба на живота.

   Без начало и край е драмата на търсещия лирически Аз, както без бряг е времето. Проблемът за човешката неудовлетвореност като раждане и смърт на духа получава универсалните измерения на вечното дирене смисъла на живота. „Черната песен” в душата на поета прозвучава с екзистенциалните интонации на философския размисъл:

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян

и плачът ми за пристан умира,

низ велика пустиня развян.

      Тъмна е болката от прозренията на духа. Времето е безстрастен съдник. Увлича в своя бяг жадния за нови открития, за нови светове, в които няма пристан за изкушената от нов, мамещ хоризонт душа. Жаждата й е неутолима. Всичко постигнато и преживяно наподобява пустиня с пресъхнали извори, асоцииращи безсмислието на живота и бездуховността на времето. Остава болката по непостигнатата мечта. Това е „черната песен” на душата, за която покой и пристан няма. Дебелянов завършва творбата си с често срещания в българската литература мотив за пустинята. Така става възможна междутекстовата препратка към Ботевата творба „Моята молитва” и към идеята за безсмислено изживения живот. Азът копнее да остави следа след себе си, но не успява.

      Самото название „Черна песен” събужда асоциация за зло предчувствие, за прокоба. Това подсилва трагическото звучене не само на тази творба, но и на цялата Дебелянова лирика. Опоетизирането на самотата, болката и смъртта, на искрената човешка драма, на дисхармонията между копнеж и обкръжаваща реалност се оплитат в обща тъжна мелодия, която следва Дебеляновите стихове във вечния им път из българската литература.

 Костадин Чакъров