Димчо Дебелянов е един от обречените представители на българската литература, белязан с таланта на поетическото слово и орисан да напусне този свят твърде рано. Поезията му е нежна и меланхолична, скръбно приглушена, тихо нашепваща елегични мелодии за болката, любовта и смъртта,  за окованите криле и сломения полет, за безвъзвратно отминалите щастливи дни. В нея цъфтят „белоцветните вишни” на носталгичните блянове по светлина и хармония. Звучат и драматичните струни на една „разнолика, нестройна душа”. Побеждава обаче смирението. Това е „тихата победа” на извисената духовност, успокоението и просветленото тържество на човешката нравственост.

            Човекът е обречен да страда, но и да се надява. Мечтите са, които населяват паралелните вселени на Красотата, Хармонията, Успокоението. В тях изтерзаният човешки дух намира убежище от хаоса на тленното си битие. Подобен паралелен свят откриваме в символно обобщения образ на вечната, тиха и тайнствена, успокоена Гора.

            Гората е място на покой и избавление, тя приютява човека. Гората се докосва до тайните на битието и това е внушено чрез извисените до небесата клони. Това е място на самовглъбяването и себепознанието, към което се стреми лирическият човек. Поетическата картина визира модернистичната тема за завръщането към първоначалата и осъществява внушенията си чрез опозициите тленност-вечност, минало-настояще, труд-отдих. Азът търси път към себепознанието, връщайки се към първообраза на мечтаното щастие и хармония, към душевния покой, изравнен с представата за Гората. Изписването на лексемата с главна буква утвърждава идеята, че гората е пространство на единение, на душевен покой и смирение. Това е страната на постигнатото щастие и равновесие.

Едноименното стихотворение има кръгова композиция. С повтарянето на първата строфа и като финална се създава усещането за затвореност и завършеност. Азът е заключен в света на собствените си съмнения и копнежи, които го отвеждат в сакралното царство на Гората – далеч от стрелите на слънцето, далеч от миналите житейски повести.  Изградено е от съседни рими.

            Още в заглавието на творбата се въвежда топоса на гората. В нея е видяна скритата символика на битието и времето. Неслучайно гората е символ на живота. Лирическият Аз е уморен от всекидневното ежедневие, което е изпълнено с бездушни същества, наричащи се хора, няма спокойствие и радост за изтерзаната му душа, единственото уединение, което намира, е в Гората. Там може да остане сам:

Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели

                                  в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,

меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра

-          виши колони непреклонни успокоената Гора.

Там дремят приказки старинни, там тае звънка  тишина

и в безответните й скути, като вълна подир вълна,

заглъхват хоровете страстни на многогласното поле

и подслон верен в час вечерен намират морните криле.

            Лирическият Аз не иска да остане при „хоровете страстни на многогласното поле”, напротив- той бяга „далеч от полский прах и дим”,  за да се отърси от всичко, което му напомня за всекидневните грижи. Той бяга в единственото убежище, с което да бъдат в пълна хармония – гората. Азът бяга в дълбочината на девствената гора, за да търси целебни треви, да лекува заболялата си душа, защото се страхува от „мрачния затвор” на човечеството. Оставайки сам с природата, у лирическия човек се събуждат заспали дотогава мечти, достигат „приказки старинни”. Само сам, сред гората, лирическият Аз се чувства на мястото си. Там е спокоен да освободи мисли и мечти, които до сега се е страхувал да покаже. В покоя на гората човекът постига своята идентичност. Гората облъхва човека с просветление и го дарява с духовно преображение.

            Значеща е границата, разделяща Гората от полето, двойно маркирана – от движещата се вода и съня, като между живота и смъртта. Гората е „накрай полето”, отвъд живота и отсам смъртта. Едно от водещите значения на полето е тленността. То го обвързва с действения жизнен опит и със страстите, които характеризират живота. Затова движението е характеристика на полето.Полето открива човешката екзистенция залутана в собствените си заблуди, символизирани и в „полски прах и дим”.

            „Успокоената гора” е спокойна само външно. Тя символизира Нирвана – свобода от всякакви желания и страдания. Особено значещ е оксиморонът „звънка тишина”, който подсказва, че нейният живот няма нищо общо с живота на градската улица. Картината на гората е следната: на преден план са дърветата, а някъде в дълбочината се мержелеят призрачни същества, чиито форми трудно можем да разберем.  Главната идея на стихотворението е бягството от градската действителност и намирането на спокойствие в прегръдката на природата, но в него има още нещо:

И знае пътникът утруден, че в презнощ тръпните листа
с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта,
в зори, низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим,
пред него повторно ще въстава животът ласкав и любим,
а денем, лик когато свежда над примирената вода –
ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.

Лирическият Аз ще се сблъска със спомените от миналото. Живеейки в града, той се затваря в себе си и избягва мисли, свързани с миналото. Но намирайки мястото си сред природата, лир. Аз  се освобождава от товара, който изпитва.

Че дълги дни към хубост вярна в набег безцелен устремен
той вред в полето е настигал следите на предвечна тлен
и там е свърнал – на Гората в съкровищни самоти
последна радост да изведе, последна скръб да приюти...

            „Съкровищните самоти” на гората се превръщат в истински приют на неговата „последна радост”. Азът като че ли се страхува да не смути тишината на гората със своето присъствие, той иска да усети с всички сетива „медна отдиха’ , да се отдаде без съпротива на „звънката тишина” и изцяло да се потопи в „примирената вода”. Той обича блаженството на тишината и заявява, че „дълги дни” се е стремил към нея, че „вред в полето е настигал следите на предвечна тлен”, и това състояние за него е равносилно на истинското поетическо вдъхновение. Това са миговете на висше щастие, защото той остава насаме със себе си, разтваря се в тишината на покоя, слива се с природата и до него достигат тайните гласове на ласкавия и любим живот.

                        Димчо Дебелянов създава творба за намирането на правилното място, за намирането на дома и разкриването на душевността. Чрез пребиваването във вечната сакрална гора пътникът ще намери истински дом. Ще намери себе си, бленуваната завършеност и пълнота на битието си, ще постигне своето вътрешно помирение, своята просветленост и духовно равновесие.

Елена Георгиева