Стихотворението “Скрити вопли” е публикувано за пръв път през 1912г. в списание “Смях” и било напечатано от самия Дебелянов. Заедно със стихотворението “Помниш ли, помниш ли...” винаги е било отпечатвано във всички следващи издания на автора. Според спомените на Дебеляновите близки последното завръщане на поета в родния му дом е през 1912г., точно когато е публикувано произведението.  След смъртта му стихотворението се възприема като прозрение.

Творбата има две заглавия - “Скрити вопли” и “Да се завърнеш...”. Първото е взето от възклицанието в поантата, а второто – от първия стих на стихотворението.  В тълковния речник думата „вопъл” се обяснява като „силен, жалостен вик, стенание”. Именно към интимните стенания на една модерна душа е обърната творбата. В нея говори гласът на отчуждения от света и загубил опора под краката си блуден син. Красивият блян за хармоничен и щастлив живот е прекъснат жестоко и рязко, а лирическият герой остава печален странник, който се унася в сладкия спомен за топлината на родния дом. Той търси събеседник, за да сподели копнежа по пристана, затова в творбата изказът е във 2л., ед. ч. Заглавието разкрива вътрешната форма на воплите, които са търсене на утеха в някой по-силен човек, а именно майката. Поетическият текст е определян като изповед и споделяне, като “вопъл” за разбиране, съчувствие и утеха. Изказът предполага диалогичност. Очакваният диалог се реализира, но адресатът е самият лирически говорител. В този смисъл елегията е разговор на човека със собствената му душа, опит за споделяне на съкровените прозрения със самия себе си. В същото време обръщението “ти” би могло да бъде към всеки един от нас, към всеки човек.

Жанрът на творбата е елегия, защото се наблюдава подчертано печален тон. Характеризира се с изразяване на скръб, мъка, породени от несбъднатите и невъзможните да се сбъднат мечти. Композицията на стихотворението се гради върху две строфи – първата, съдържаща 8 стиха, рисува мечтаното завръщане в спомена, в миналото, в патриархалната идилия на бащиния дом, представя копнежа на аза да намери пристан за изтерзаната си душа. Втората строфа, съдържаща 10 стиха, въвежда ключовия образ на майката, гальовно определена с епитета „старата”, която ще приласкае разблудното си чедо и ще успокои изтерзаната му душа. Във втората строфа пространството се сгъстява – от просторното пространство на двора азът прекрачва прага – символ на граничността между минало и настояще, и се озовава в „стаята позната” пред „старата икона”. Стесненото пространство говори за липсата на надежда и невъзможността да бъде постигнат блянът по покой и смиреност. Иконата символизира опрощението и разкаянието, а образът на майката препраща към Богородица и нейното милосърдие. Така композицията съответства на пътя, който извървява лирическият аз от разочарованието до тихото смирение на непозналия щастието. Затова текстът завършва с емоционалната поанта, която връща аза в света на настоящето и в света на разбитите илюзии.  Наблюдават се светъл и тъмен свят; светлият определя топлото минало, а тъмният – безутешното настояще.

Духовните пространства на Дебеляновия лирически човек са арена на битка между деня и нощта, светлото и тъмното, съзидателното начало и гибелният край. Този човек осъзнава, че е загубил не само своята идентичност, ами и единението с външния свят. Светът умъртвява копнежите му и обезсмисля бунта му. Взривената хармония между копнежите му и истинската реалност го обрича на вечно безпокойство, на самота и метафизическа бездомност. Азът ежедневно губи част от себе си, гасне и изтлява, копнеейки за споделеност и пристан. Лирическият герой има нужда да се завърне в миналото, към мечтата, скъпото и свидното. Копнежът му по родното е представен чрез душевни състояния и болезнени размисли.

В елегията “Скрити вопли” се равнопостанят блян и спомен. Човекът пътува мислено през времето, за да се докосне отново до света на родното и съкровеното. По този начин споменът чертае параметрите на ретроспективното пространство, което е цялостна антитеза на хаоса и разрухата в настоящето. Но завръщане към света на първоначалата обаче е непостижимо. Така човекът на модернизма осъзнава трагизма на битието си и болезнено изстрадва неспособността да се завърне в “бащината къща”.

Ключовата дума “завърнеш” насочва целия текст към старозаветния мотив за завръщането на блудния син в родния дом. Този митологичен мотив в модерната литература се определя като екзистенциално пътуване на човека от младостта към зрелостта и смъртта. Смъртта е осмисляна като живот – едно носталгично пътуване чрез спомена към света на хармонията, едно жадувано, но невъзможно завръщане към изконните духовни опори, към първоначалното битие.

В стихотворението наблюдаваме двойнствено художествено пространство, при което единия полюс е “бащината къща” - топосът на най-съкровените спомени и въжделения, на изгубения рай, а вторият е топосът на града – той е място на самота, неназовано пряко, но визирано и символно обвързано с перманентния ад на модерния човек.

Още началото на стихотворението започва с изграждането на родното пространство, реалността е изместена на заден план и лирическият глас ни очертава контурите на един отминал свят:

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиханощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Прекрачващ мислено прага на родното, познатото, своето, странникът потъва в тихите пазви на нощта, жадувайки покой. Пейзажът е харомоничен, даряващ успокоение, приютяващ човека. Нощта тук не се свързва със символиката на мрака и страха, а отвежда към представата за топла ласка, за утеха и за споделеност. Тя е своеобразен двойник на майката, като по този начин природното се слива с човешкото. Странникът търси спасение от “черната умора”, иска да избяга от безутешните дни на самота и безприютност и да захвърли бремето на скръбта. Откроената поредица от метафори очертава образа на дисхармоничното и противопоставя разпадащия се свят на настоящето и равновесния свят на спомена блян. Умората се противопоставя на покоя, безнадеждността на утехата, самотата на споделеността, страданието на прошката. Лирическата атмосфера е доминирана от усещането за плахост, смиреност и успокоеност.

Родното е идентифицирано с образа на майката – най-съкровената опора на човека. Тя е застанала на прага. Прагът се явява символична граница между враждебния свят на печал и малкото, но сакрално, пространство на уют и топлина. Със смирената си доброта („усмивка блага”) тя ще върне към живота блудния син. Мотивът за майчината милувка, за прегръдката и прошката, познати от Ботевата поезия, се среща и тук. Синекдохите изграждат един хармоничен свят с най-устойчивите човешки ценности (“старата на прага”, “усмивка блага”).

Стесняването на художественото пространство (“бащината къща”, “двора”, “стаята позната”, “старата икона”) създава усещане за доближаване до спомена блян. Времето сякаш спира, за да се разтвори в мига на абсолютния покой, на смъртта, която ще сроди човека с тишината на вечността. Така родният дом се превръща в дом на смъртта, от който започва отвъдният живот:

                                    аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

Най-накрая странникът е пред прага на дома си, образите на родното се обединяват смислово от идеята за вечността, за първоначалата на битието. Но почти докоснал се до дома, лирическият герой се оттласква от него с възклицанието:

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Така финалът рязко дистанцира човека от света на спомена мечта и го връща в света на реалността. Основното послание на заключението се носи от думата “напразно”. Завръщането на блудния син в тишината на родния дом се оказва илюзия, неосъществим копнеж. Модерният човек е обречен да страда сред отломките на разглобеното си земно битие, сред хаоса на отнемащите живот “тук и сега”.

Творбата на Дебелянов “Скрити вопли” изразява човешката болка по изгубената мечта за завръщане в света на родното. В него се говори за скърби, нещастия, безутешност, самотност. Трагизмът в поезията на Дебелянов се изразява в пряк конфликт, той е трагизъм на чувствата, на изживяванията, на протест и примирие, на живот и смърт.

 Недялка Юсева