Само четири години след появата си в периодичния печат Яворов вече е голям поет, който осъзнава себе си като наследник на Ботев. Славейков е всепризнатият жрец на българската поезия, авторитетът, който безспорно владее цялото пространство и налага правилата му. Вазов продължава да играе ролята си на глас и съвест на нацията. Той е народният поет. Ботевата саможертвена смърт в името на свободата го е поставила на върха на българската духовност. Цели десет години Димчо Дебелянов присъства в българския литературен печат. И въпреки това никой не мисли за него като за големия поет, жреца, месията, националната съвест. И макар че не е признат за духовен водач, назоваван навсякъде „Димчо“ с интимност, която не е характерна за големите литературни икони, той все по-трайно и устойчиво навлиза в живота на българските читатели.

         Дебелянов е завършен поет символист. Той създава поезия, която се стреми да разкрие с помощта на специфичен набор от образи и символи търсенията на модерната душа, светоосъзнаването на модерния човек между полета на духа и ограниченията на социалните роли. Творчеството му изгражда по-скоро музикално внушение за света и човека. Неговите шест  „военни стихотворения“, между които се ражда и елегията „Прииждат,връщат се …“,  бележат нов етап в творчеството на символизма. Ужасите на войната пробуждат копнежа по мирен и достоен живот, в който няма насилие. Тук за първи път се ражда мисълта за другите, които също страдат, без да се затварят в себе си. Пътят, който извървява поетът, води към по-реалистично вглеждане в живота и неговите предизвикателства.

       От фронта Дебелянов  изпраща своите стихотворения на Николай Лилиев. В писмото, което Дебелянов пише до Лилиев, шестте стихотворенията са подредени по определен начин и това навежда на мисълта за създаване на цикъл от всички „фронтови“ произведения. „Прииждат, връщат се“ е поставено на първо място. То е завършено на 22.02.1916 година, според датата, сложена от самия поет, и излиза за пръв път в сп. „Везни“ през  1919 г., редактирано от Гео Милев.

       Първоначалното заглавие е „Войници“, но след това е премахнато и за заглавие на творбата се използва част от първия /инициален/ стих. Поражда противоречие, тъй като стихът съдържа глаголи с противоположни значения, като така се очертава парадоксалността на войната. Тази война се свързва с хаоса, царящ в света, и още първият стих създава представа за разрухата, която войната носи след себе си. Стихотворението съдържа мото /посвещение/, което е цитат от любим на Дебелянов поет – Франси Жам. Мотото: „Кажи ми, кажи ми дали ще се излекувам от това, което е в сърцето ми“ напомня за настроението, с което Дебелянов е напуснал „огрешения и позорен“ столичен град, където се е чувствал „бездомен и самин“ и е заминал на фронта, за да сподели съдбата на облечените в шинели народни синове, надявайки се да се излекува от контакта с тях. Нежният лирик изпълнява патриотичния си дълг, като отива на фронта с мисълта, че би могъл да разреши вътрешните си противоречия. „Война“ и „лекувам“ ( guerreи  guérir) са пароними на френски, което говори за избора на поета да разглежда войната като вид лекарство за своята „изтерзана душа“.

      Това, което обаче се оказва войната, е съвсем различно от лек за нежната душа на един поет. Дебеляновият лирически човек се оказва неподготвен и уплашен след грохота на войната. Той не е очаквал истинските мащаби на разрухата, която тя носи след себе си. Освен това войниците, и в това число Дебелянов, се срамуват от воденето на военни действия, които са дирижирани от Германия. България влиза в Първата световна война водена от предварителното обещание на Германия да върне Македония и Одринска Тракия, ако нашата страна вземе участие на немска страна. За тези, които се бият, това е позорно. Тяхната смърт в тази война няма да бъде наречена саможертва в името на държавата, а просто безсмислена смърт в недостойна война.

       В творбата говори лирическият Аз и подобно на Ботевите творби това лирическо Аз се слива с авторовото Аз. Изказът е във 2 л., ед. число, за което се разбира от използваното личното местоимение „ти“. Стихотворението прилича на изповед на лирическия човек пред самия себе си. В тази изповед той разказва за това как изглежда войната в неговите очи  и споделя своите размишления относно важни екзистенциални въпроси като себенамирането и себеосмислянето във време на разруха, несигурност,страх и хаос, породени от войната.

      Жанрът на стихотворението е елегия. В творбата доминират тъжни, скръбни, трагични чувства, които са породени от сблъсъка между първоначалната идея за войната като начин за намиране на себе си и разбиране на света и жестоката реалност, която поетът вижда на фронта. Стихотворението е изградено от 3 строфи, съдържащи по 4 стиха.

        В началото на творбата се поставя мотивът за огромната сила на войниците, когато се изправят срещу врага си. Образът на военната маса е хиперболизиран и представен чрез сравнение с „разлени вълни на възбунено море,“. Анжамбманът засилва трагичността на картината. При символистите вълните се свързват с огромна мощ и стихийност. Водата не може да бъде спряна. „Възбуненото море“ потапя корабите, плаващи по него. Освен това вълните напомнят за библейския сюжет за потопа, който помита всичко пред себе си. Тук обаче умират не само грешните. И невинните биват жестоко убити. Неслучайно морето е определено като „пияно от несдържаната си мощ“. Опиянени са всички войници, те са пияни от силата, която усещат, и от възторга, че печелят. Това е напълно нормално при положение, че общността се намира в граничното положение между живота и смъртта, а именно на фронта. Епитетите „морна” и „тежките” внушават идеята за духовна умора и крайно отчаяние. Всемирно е страданието от кървавото посегателство върху ближния.

       Освен това, нещо в битието на войниците е обърнато, нарушено. То не позволява да бъде изживяно нормално. Денят е без отдих, нощта – без сън. Виновна за всичко е войната. Тя преобръща представите на човека за нормално протичане на денонощието. На фронта не само нощта, но и денят е проекция на смъртта. Независимо от времето тази смърт може да се появи неочаквано и разрушителната война да вземе своите жертви. Войната е основен образ в стихотворението. Тя е определена с метафората „празник на кървавия смях“. Представена е като бедствие, демонична сила, която обезсмисля всичко, градено в мирно време.

      Реторичният въпрос: „Кои са те?“ слага началото на втората строфа. Той въвежда основната опозиция лирически човек – тълпа. Тук този контраст не е толкова силен както при индивидуалистите /Славейков, Яворов/, при които тълпата заплашва лирическия човек, който пък от своя страна се дистанцира напълно от нея. „Прииждат, връщат се “ ни въвежда в една напълно реална ситуация на преосмисляне и преоценка на мястото на човека сред другите хора и в живота въобще. Очевидно е, че лирическият герой продължава да се възприема като поет и интелигент, чиито литературни познания и чувствителност го отличават от останалите хора. И в същото време, изправен заедно с тях пред лицето на общата опасност, той неочаквано и сам за себе си изведнъж се чувства включен в една нова за него общност. Изведнъж човекът и тълпата вече не се намират в конфликт. Лирическият Аз „потъва“ между всички останали и почти става част от тяхната общност. Това е неочаквано и необичайно за поезията на символистите - отдръпване от анонимността. Този отказ от анонимност е възможен само в дадения момент, когато безименният герой сред безименните войници споделя жалбите и веселбите им.

       Парадоксално на  фронта „всички са един и всеки все пак - сам“. Въпреки всичко обаче, лирическият Аз все пак остава сам и неразбран от другите. Той копнее по хармония и нежност – опозиция на войната. В „грохота на вихър лих“ лирическият Аз  си припомня стих от любимия поет - Франси Жам, чиито стихове са използвани за мото на творбата. Дори и тихото „пришъпване“ на кратък стих може да бъда достатъчно, за да се изравни  поезията  /красотата и нежността/ с войната. Подобно на разказа „Последна радост“ от майстора на този жанр  Йордан Йовков, нежността и красотата /в случая на цветята/ се изправят срещу огромната сила на войната. И в двата текста романтичната душа загива, без да знае защо. Дебеляновият лирически Аз е романтикът, който остава без отговор на своите въпроси. Единственото, което осъзнава, е, че това, за което копнее и което обожава, е красотата, но тя, колкото и силна да изглежда, е също така невероятно крехка и затова ужасът на войната лесно я пречупва.

 Мария Крънчева