Анализ на стихотворението „Миг“ на Димчо Дебелянов

 

     Стихотворението се възприема като едно от най-философските творби на Дебелянов, като някои критици смятат, че „Миг“ поставя началото на нов етап в творчеството на твореца, тъй като последвалите му творби са писани на фронта. Това е драматичен момент в живота на поета и на българската нация. България е преживяла първата си национална катастрофа през 1913г. и се впуска в Първата световна война, в която загива и Димчо Дебелянов. Поетът поставя под текста надпис: „София, 1914-1915”. „Миг“ е публикувано за първи път през 1915г. в списание „Съвременна илюстрация“. Творбата има баладична форма. Започва като приказка и настоява да бъде възприета като сън или пък видение.

      Творбата въвежда фигурата на твореца като пророк. Корените на тази традиция можем да търсим както в библейското слово, така и в старобългарската литература. Мотивът е познат и от Пушкиновото произведение „Пророк”, подемат го и индивидуалистите от кръга „Мисъл”. При паралелен прочит на Дебеляновата творба и на Пушкиновото стихотворение се откриват общите мотиви за съня, за пустинята, за чаканата среща с Бога, за ангелското присъствие. Разликата се състои в това, че в Дебеляновия текст срещата с Бога не се осъществява. Лирическият човек вижда битието си като неравновесие, като неразбиране на смисъла, като лишеност от Божие благоволение. Героят попада във фантастично пространство, в миг, което е отражение на желанието за търсене на Бог. Това състояние се свързва и с копнежа по спасението. Неслучилата се среща с Бог е несбъднато чудо. В този смисъл непостигнато се оказва и сливането на Аза с тълпата, която трябва да бъде просветлена.

     В творбата се говори от първо лице единствено число. Изградена е върху мотива за така желания и същевременно пропуснат миг на промяната. Лирическият Аз търси хармонията сред шумния заобикалящ го свят, но така и не я намира и затова отново изпада в състояние на отчаяние и безизходица.

     Стихотворението започва неориентирано, лирическият Аз не знае дали случилото се е истина, или не, той не живее в материален свят, а изцяло се е изолирал от него:

Дали се е случило нявга - не помна,

не знам - ще се случи ли...

      Лирическият Аз „плува самин сред тълпата огромна“. Независимо, че е сред хора, той се чувства самотен и не на място, в град, пълен със зло и с грях. Той описва небето и земята като нещо далечно и това подсилва неговото чувство за хаос и безредие:

Над мене, замръзнало в мисъл безумна, 
небето немееше странно далече, 
а долу се носеше музика шумна 
от стъпки, от смях и преплетени речи.

     Небето е символ на безкрайността и на надеждата, защото винаги когато се надява или моли, човек поглежда нагоре към небето с очи, пълни с вяра. Но тук небето е замръзнало, далечно и неприветливо. Хората са на пръв поглед шумни и весели, но живеят в абсолютна дисхармония с вселената. Лирическият Аз живее в шумен и материализиран свят, в който не намира своето място.

     Обществото, сред което е попаднал лирическият говорител, е изкривено и гротескно:


Но горди и сластни очи не зовяха 
на уличен пир мойте жажди смирени - 
мъжете там хилави воини бяха, 
жените - отвъргнати, неми сирени... 

      С тези  стихове се въвеждат неидентифицирани личности, които са представени по контрастен начин. Мъжете са наречени „хилави воини“ – обикновено думата воин всява респект у читателя и се постига усещането за сила и сигурност, но в творбата епитетът „хилави“ представя мъжете като изтощени и безсилни хора. А жените са представени като „неми сирени“, което също е парадоксално, защото от митологията е известно, че сирените са привличали именно със своя божествен и красив глас моряците и са ги погубвали. „Неми сирени“ означава жени, който са загубили себе си и своята женственост.

     В следващите стихове от творбата се появява така желаният миг, който би трябвало да промени всичко случващо се. Лирическият говорител очаква срещата с Бог, която така и не се осъществява, и това е причината човекът да изпадне отново в обичайното си страдащо състояние. Образна кулминация е моментът на идването на вълната на промяната, която разкрива света като бездънна пропаст.

     Вълната се приема като сила, която идва, помита всичко наоколо, заминава и оставя след себе си разруха, след която следва едно ново начало, което лирическият Аз желае да свърже с един нематериализиран свят без досегашните обърнати ценности.

     Тя отминава, отминават и всички очаквания на лирическия Аз. Животът продължава да бъде такъв, какъвто е бил, а Азът остава самотен и мислен за пиян от обществото, което го побутва и отминава:

"Пиян е, безумен е!" - някой прошушна... 
Аз станах. - Небето бе празно и глухо... 
Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна

   Тълпата остава все така бездушна и празна. Светът е все още деформиран и лирическият Аз продължава своето съществуване там, където не може да намери своето място. Важен образ, който внушава идеята за бездуховността и тъмнината, е този на житейската пустиня. В деформирания свят властват отчаянието, безсмислието и ограничението. Спасението на подобен свят може да дойде само от чудо. Лирическият Аз е готов да се моли, за да получи отговори на въпросите, които го мъчат. Подобно на Яворовия герой от стихотворението „Маска” и тук питанията са екзистенциални, но докато при Яворов героят разбира, че в света има фалш и лицемерие, тук Дебеляновият човек не получава никакъв отговор на тревожните си питания.

     Чувството на безнадеждност и унилост се засилва, защото блянът да се достигне до извечните истини е останал неосъществен. Пророкът не открива път за избавление не само за себе си, но и за тълпата. Затова и финалът на текста звучи скръбно, минорно, приглушено.

      Стихотворението „Миг“ е едно от стихотворенията, които доказват, че Дебелянов е най-нежният поет в българската литература.

 Надежда Коцакова 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.