Дебеляновата елегия „Помниш ли, помниш ли…“ е публикувана през 1914г. в списание „Родно изкуство“. Едно от основните послания на творбата е представата за спомена и неговата съхранена връзка с миналото. Стихотворението няма заглавие и затова първият стих, който е реторично обръщение, е инициален. Споменът е прозрение за изгубеното и непостижимото в живота. Лирическият герой желае да си спомни, но това предизвиква страдание поради осъзнаването, че миналото е невъзможно.

            Лирическият Аз на Дебеляновата елегия „Помниш ли, помниш ли“ живее в паралелни, но откъснати един от друг светове. Той се опитва да ги свърже, но  осъзнава, че това е непостижимо в хипотетичното и обречено настояще. Изказът се води от 2л., ед.ч. Мистериозното „ти“ е обръщение към себе си, към спомените, към жалбите на душата.

            Основната тема на текста е драмата по невъзвратимото минало. Лирическият герой осъзнава, че е заключеник на собственото си съзнание. Той е в конфликт с околния свят. Неговата участ са самоотричането и устремът към идеалното, пречупен от съмнението. Творбата разкрива два паралелни свята на заключеност и освободеност на хармония и дисхармония. Основната цветова гама е съставена от черния и белия цвят. Срещу хармонията, светлината, идеалното стои внушението за мрак, затвореност, тъга и безутешност. Налице е конфликтът между мечта и реалност. Мечтата е блянът по идеализираното минало, а реалността е грозното и мрачно пространство, което потиска Аза. Макар и болезнено, постоянното връщане към миналото има за цел да поддържа у лирическия Аз усещането за граница между минало и настояще.

            Стихотворението съдържа две строфи. Те са във вариации на темата за разполовеността на човека. Пред погледа на лирическия герой проблясва „тихия дом в белоцветните вишни“. Това е хармоничното и светло пространство, което изпълва със спокойствие и топлина душата на лирическия Аз. Тези „жалби далечни и спомени лишни“ нахлуват с веселието и смеха на детството, за да откроят контрастно света на настоящето. Миналото е време на безгрижие, вечно щастие в света на спокойствието и светлината. Всеобщият скептицизъм на настоящето пронизва картината на миналото и открива в него не безметежната радост, а едно лишено от очарование време. Всички илюзии се сгромолясват в пространството на настоящето. Лирическият герой се превръща в „заключеник в мрачен затвор“. Той е лишен от светлината, от волния полет, от щастието в неговото цялостно разбиране. Озовава се  в безизходицата на мрачното и тиранично настояще. Изгонен от райските градини, Азът попада в убежището на настоящия ад. Връзката между минало и настояще вече е разпокъсана. Остава само споменът за хармоничното минало и тихото спокойствие сред белоцветните вишни. Човекът не може да се примири със своята съдба. Той предусеща, че съществува някаква изначална вина:

Моята стража е моят позор,

Моята казън са дните предишни!

           Цялото това съмнение ограничава свободата му в пространството на мрака. Невъзможното щастие е проклятие за човека.

           Втората строфа на стихотворението отново започва със същото риторично обръщение за „тихия двор“. Споменът пренася Аза сред „шъпот и смях в белоцветните вишни“. Миналото е едно наистина идеализирано и одухотворено пространство. Цветните багри на деня изпълват с щастие душата на Аза. „Хорът на ангели в дните предишни“ пренася страдалеца в божественото и идеалното пространство. Той става част от райското кътче, където царуват белотата и бляскавата светлина. Всичко това обаче е илюзия и е в пълен противовес на мрачното настояще. Споменът мечта се оказва невъзможен  в настоящето. Мотивът за съня, изразен чрез трикратното повторение в заключителната поанта на елегията, се възприема като знак за невъзможното щастие, което сякаш никога не е било реалност:

Сън е бил, сън е бил тихия двор,

Сън са били белоцветните вишни!

       Сънят се оказва нереален и непостижим, той е бил и илюзия за романтичната душа. Съмнението дали наистина някога е съществувал този красив свят, разкъсва осъдената душа. Финалните строфи подчертават, че споменът за собственото несъвършенство е проклятие за човека. Този спомен се превръща в прозрение за непостижимостта на мечтите. Разкъсван между мрак и светлина, човекът осъзнава, че желанието е безсмислено, защото предизвиква страдание по невъзвратимото минало. Прозвучава мотивът за скръбното примирение с предопределението на съдбата. Всички пориви за промяна са безплодни.

         Стихотворението „Помниш ли, помниш ли“ е изпълнено с множество стилистични тропи и фигури. Повторения като „тихия двор“ и „помниш ли“ са използвани с цел подчертаване на идеализираното и одухотворено минало. Цветовата символика на черното и бялото препраща, от една страна, към мрака, греха, самотата, а от друга, към чистотата, пролетта, ангелското. Анафорите „сън е бил, сън са били“ и „моята“ подчертават невъзможното щастие и разбиването на илюзиите. Метафори като „спомени лишни“, „мрачен затвор“ придават цялата тази емоционалност на  текста.  Инверсиите „жалби далечни“ и „спомени лишни“ слагат акцент на неосъществимостта на поривите за щастие.

         Наред с посочените стилистични редове усещане за огледална симетрия създават композицията, стихотворната структура и римите. Всяка от двете строфи съдържа равен брой стихове (осем), а стиховете на свой ред симетрично се поделят на съдържащи десет и единадесет срички – съответно завършващи с мъжка и такива, които завършват с женска рима. Кръговата композиция се свързва с повтарянето на конструкции – рондо.

       Драматично разполовеният между спомена и реалността Дебелянов лирически човек достига прозрението. Той се примирява със своята предопределена съдба, че щастието е неосъществимо в настоящето и поривът към промяна е потушен. Идеализираният спомен остава илюзия, блян и нереално видение.

Мария Валеюва