Сонетът „Пловдив” носи чертите на типичната Дебелянова поезия. Тя е въплъщение на тежките му мисли и преживявания, съжалението и жестоката реалност, която помрачава живота му. Чрез нея той се опитва да изрази своята душевна болка и огорчение от ставащото около него.

       Стихотворението е написано през 1910 година. Публикувано след смъртта му през 1919 година в сп. „Изкуство”, а през 1920г. -  в стихосбирката „Стихотворения”. Повод за написването му е конкретно лично преживяване на поета. В периода 1895-1904г. Дебелянов живее със семейството си в Пловдив. Едва 40 дни след смъртта на бащата семейството е принудено да живее в оскъдица и лишения. Носталгията по родната Копривщица, немотията и тежкият живот оставят траен отпечатък върху лесно ранимата душа на Дебелянов. Смята се, че по време на една разходка по улиците на града, той отива на посещение при своята братовчедка Гунка Алваджиева, на която прочита сонета. Според свидетелство на Никола Алваджиев, ръкописът е останал у тях. Стихотворението „Пловдив” е своеобразен завършек на формално необособения цикъл от елегии, посветен на носталгичните спомени от детството (заедно с „Помниш ли, помниш ли..” и „Скрити вопли”).

        „Пловдив” следва класическата схема на италианския сонет- 14 стиха (2 четиристишия и 2 тристишия). Димчо Дебелянов доказва своята богата обща култура и застава редом до световноизвестни поети като Шекспир и Петрарка. Стихотворението носи скръбни, тъжни, носталгични чувства, затова то се определя като елегия. Това е една искрена изповед на една наболяла и изстрадала в самотност и несгоди душа. Стиховете: „Тук първи път се моят взор стъмни/и безпощадна буря сви над мене...” звучат с биографична достоверност. Заглавието назовава конкретен географски обект, но това е обобщен образ на града, който потиска и ограбва. То насочва богатото значение, което носи името на големия град като многослойна и духовна форма на живот. Поради своята достоверност, стихотворението носи автобиографичен характер и цели да анализира и дири отговори за пропилените години.

          Изказът в „Пловдив” се води от 1л. ед.ч. Това е изповед на един страдащ, скърбящ по родния дом човек, който иска да намери себе си, обграден в този свят единствено от неразбиране. Той изказва своята мъка от тежкото детство. В живота на всеки човек това е периодът, в който той е безгрижен, отдалечен от всекидневните проблеми. След преместването си в Пловдив поетът осъзнава, че е загубил един свят, който няма да може да си върне. Битово-житейските проблеми и ранните разочарования от интимен характер подтикват младия Дебелянов към размисли за непостижимост на мечтаното, изразени чрез  категорична форма:

Престани да дириш и да вярваш

        Изпратен директно в трудния живот на възрастния човек, лирическият Аз е напълно неподготвен за изпитанията, през които трябва да премине, и това поражда драматизма в творбата. Лирическият аз е скитник, самотен, безприютен. Той не получава никаква подкрепа, а е принуден да се бори с трудностите сам. Останал без баща, поетът трябва да възмъжее твърде рано и да се превърне в опората на семейството. От друга страна, творбата започва да звучи обобщено като израз на вълненията на всички, които се оказват в бездушния град, лишен от топлина, сигурност, патриархален ред.

        В композиционно отношение стихотворението е изградено от 2 четиристишия, които градят внушенията за миналото, и 2 тристишия, свързани с настоящето. И двете обособени части звучат еднакво скръбно и тягостно и внушават на читателя обречеността на лирическия говорител. От  двете четиристишия си личи болката по загубеното детство и трудностите, които е изпитал от погубените мечти. Третата и четвъртата строфа пък  демонстрират болката от настоящия момент и безизходицата, в която се намира Азът. Миналото се свързва с безпощадната буря на битието и социума, а настоящето обрича Аза на бродничество и неудовлетвореност. Скрита тъга и печал са единствените спътници на този изтерзан и неразбран аутсайдер.

         Местоименното наречие „как”, с което заговаря текстът, носи многопосочни значения. От една страна, то цели да покаже как се е стигнало до това положение, колко тежко е то, а от друга – как това е неизбежно. Трудно е Азът да избяга от съдбата си на скитащ самотник, ненужен никому. В началото се поставя темата за погубеното детство, несправедливо отнетата радост, излъганите надежди, илюзии. Това се постига чрез употребата на глаголи в минало време, целяща да рамкира началото на страданието. За поета е накърнено нещо свято, което стои високо в ценностната му скала. Всяко дете си спомня детството като време на безгрижие, спокойствие. Палитрата е светла, защото именно такова трябва да бъде нормалното детство. В стихотворението обаче виждаме употреба на глаголи, които ни дават усещането за мрак, студ, тъмнина. Особено отчетливо това се забелязва в съчетанията: „ скръбни...детски дни..”, „ сълзи спотаени”, „взор стъмни”, „безпощадна буря”. Споменът за детството е болезнен и мъчителен. Той провокира у Аза само тъга и нерадост, защото обрича на вечно пленничество мечтите и надеждите.

          Тази тема се доразвива в следващата строфа – внушението, че „на любовта плодът” е забранен, че щастие, мир, покой за духовно възвисената личност няма и не може да има е основополагащо във втората строфа. Ненужни и излишни са вярата и надеждата по някаква хармония на Аза със света. Той е принуден напълно да се откаже от своите вярвания и разбирания за света, защото не се вписва в установения порядък. Никой не проумява, че различието не е лошо, напротив – колкото повече различни хора има, толкова по-разнообразен става светът. Всички около лирическия Аз се опитват да стъпчат индивидуалността му, за да го превърнат в един от себе си. Скръбта, която Азът изпитва, е неотменна част от миналото, но и присъща за настоящето. Той осъзнава, че живее на място, в което мечтите биват потъпквани и унищожавани, че страданието властва и злото напълно е обладало човешката душа. Точно това кара Аза да страда и да се лута в живота.

         В третата и четвъртата строфа някога и днес не се противопоставят, а  подчертано се изравняват:

Как бяха скръбни мойте детски дни!

О, колко много сълзи спотаени! ....

................................

И днес аз бродя в тоя скръбен град –

едничък дом на мойта скръб бездомна...

Чрез съчинителния съюз „и” в началото на третата строфа недвусмислено се подчертава тази връзка. Димчо Дебелянов очертава пътя на всяка личност към самоусъвършенстването, към духовните висини – вяра, любов и борба. Тя се води срещу стереотипите, стремящи се да покорят човека чрез забрани. Тези размисли носят усещане за скръб и песимизъм:

аз бродя за утехата нерад –

и кат загубен в пустошта огромна.

Глаголното време в тази част на стихотворението се променя. Тук преобладават глаголи, показващи сегашни събития. Така поетът показва, че времето тече, но тежкият живот продължава да бъде същият. В стихотворението чувствата, меланхолията и мъката от спомена се преплитат с огромната вяра на поета в силите на човека и безкрайната любов към хората. Последните два стиха звучат песимистично, но те противопоставят минало и настояще:

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомна.

      Основната тема в елегията „Пловдив” е за човешката съдба, проектирана върху мрачната територия на града. Творбата очертава топоса на злото – градът. Противопоставя му силата и красотата на човешкото същество, любовта, която той изпитва към човека. Двукратно пространството е обозначено с наречието „тук” , за да се подчертае, че злото е тъкмо тук и само тук. Азът осъзнава, че е обречен да живее в тесните граници на пустошта и пленничеството. Мотивите в творбата са навързани едни с други. Скиталчеството на човека в големия град води до трагичната самота и отчуждението. Когато човек е сам, той спира да вярва в осъществяването на мечтите си – друг, ключов мотив в творбата. Обречен да бъде сам, времето започва да се ниже все по-бавно и по-бавно, което задълбочава кризата в човешкото съществуване.

     В „Пловдив” основните образи са три. Градът е топосът на рухналите екзистенциални опори, на разпадналите се универсални стойности, на страданието и отчаянието. Той може да се сравни с библейските символи на греха Содом и Гомор, често той е рисуван като чудовище, изяждащо рожбите си. Бурята е представена като символ на недружелюбието, на враждебно настроеното общество. Тя е знак на екзистенциален апокалипсис, отнел на човека най-съкровените му духовни опори – вярата, любовта и мечтите. Нощта присъства като символ на страданието. Тя внушава представите за хаос, съмнения, усещане за дисхармония и болезнена несигурност. Представена е чрез метафоричния глагол „стъмни”. За да изрази своите елегични настроения, Дебелянов е подбрал най-подходящите поетически средства. Думите говорят за самотност, пустота, скръб и мрак:„скръбни”, „безпощадна”, „пленни”, „едничък”, „бездомна”, „черни”. Чрез дублиране на еднокоренни думи – типична Дебелянова етимологична фигура, и антитезите се усеща безутешността на преживяното. Пустотата на човешкото съществуване е внушена и чрез синонимния ред  „стъмни” – „черни”.

       Елегията има интровертно звучене, защото навлизаме в душевния свят на лирическия Аз. Сонетът е не само спомен от миналото, но и трагична картина на настоящето, не само вопъл от някогашното страдание, но и вик за пробуждане на личността. Тя е искрен и хуманен копнеж по доброто и красотата. Тази Дебелянова творба се нарежда достойно до върховете на символистичната поетика и отрежда на поета място сред първомайсторите на модернистичната ни поезия от началото на XX век.

 Галина Рупчина