Творбата е написано през 1913г. и излиза за първи път в сп. „Смях”, г. III, бр. 15 от 3.09.1913г. Посветено е на рано починалата от туберкулоза учителка Мара Василева – Звънчето. Този факт и съдържанието на творбата я определят като любовна елегия.

            1913г. е фатална година за Дебелянов. Тогава умира майка му, а той болезнено изживява трагичното поражение на България във войната. През тази година поетът е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Всички тези събития отекват дълбоко в душата му и ,,спомагат“ той да напише поредната си творба, в която разкрива душата си, наранена от несправедливостта на живота и любовта.

            Заглавието на творбата се заиграва с времето, като посочва бъдещо действие, свързано с миналото. Бъдещото спомняне на аза е насочено към миналото. От него изплува образът на любимата. Миналото е свързано с щастие и любов. Настоящето е изпълнено с болка и колебание и препраща към незнайното и несигурно бъдеще.

            Идеята за оплакване на някого или нещо е водеща за жанра на този тип творби. И тук азът оплаква загубата на любимата и невъзможната любов. Това тъжно чувство рязко контрастира с красивата картина, която описва любовта. Тя е бленувана, но и неосъществима. Любовта е безвъзвратно изгубена в миналото и вече няма да се върне. Тук се ражда трагизмът. Споменът за нея е сякаш ,,тук“ и ,,сега“, но той не е радостен, а печален, подхранван от раздялата.

            Любовта е красиво описана с жестовете на влюбените:

                                             в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

            В образа на любимата азът намира сродна душа. Тя е скръбна, унила и безнадеждна. Епитетите внушават идеята за двойник на лирическия аз. Той иска да съхрани този образ, да го запази за бъдещето. Тук се открива мотивът за жаждата, който поражда скръб и неутешимост. Душата на аза се лута между надеждата и отчаянието. Редом с  мотива за жаждата, копнежа, творбата подхваща и мотивите за раздялата, смъртта и спомена. Изцяло ново е демонстрираното отношение към спомена, който в другите Дебелянови творби е представен като ненужен: „Аз искам да те помня все така...”.

Още първата строфа маркира мъката от прощаването с любимия. Ръцете са вплетени и пламнали, ликът на любимата е скръбен, трепнат дървесата в унисон с вълненията на влюбените. Любовта е горе на хълма, сякаш поставена на пиедестал. Това внушение допринася за изграждането на сакрализирания образ на любовта. Азът помни именно тази чиста и силна любов. Долу, накъде надалеч, е градът. Неговият образ е често срещан в Дебеляновата лирика и представлява зловещ декор за красивата картина, която се осъществява горе при осеяния с дръвчета хълм. Градът тръпне в дим, тоест неговата поквара е непозната за висшите чувства, които изпитват влюбените. Той е замъглен и сякаш ненужен. Но тук той не е основната пречка пред щастието на аза. Тук се откроява образът на раздялата. Тя е неизбежна. Причината за раздялата не е назована, но е загатната обречеността на любимата.

            Драмата се ражда в диалога между двамата. В него се ражда образът на смъртта, която е спомената само с местоимението Тя. Основният проблем, който поставя творбата, е как може да бъде понесена смъртта на любимия. Страхът на аза е свързан именно с това, да не изгуби образа на любовта си. Затова той се стреми да го запази. Азът до последно иска да съхрани надеждата си, като уверява любимата си, че любовта им ще е вечна.

            Кръговата композиция на творбата рисува това лутане на аза през времето и пространството, между надеждата и отчаянието, между радостта и страданието. Всичко това ще продължи до настъпването на смъртта.

             Образите на смъртта и раздялата са детайлно изобразени в третата строфа. Нощта пада все по-страшно, когато идва моментът за раздяла. Азът осъзнава своето безсилие. Той знае, че вече ще остане сам, защото неговата любов си заминава. Раздялата е трагична. Любимата е безпомощна, изгубила сили. Точно такава иска да я запомни лирическият говорител. Азът активира не само зрителните си сетива, а усеща допира на любимата. Моментът на раздялата е сакрализиран. Любимата тръгва в тъмнината, а той остава сам. От творбата лъха абсолютна меланхолия и скрита тъга. Тук може да се направи междутекстова връзка с Ботевото ,,Майце си“. И там, и тук азът не знае какво да прави. Той е обречен и не знае как да живее.

             Но любовта ще продължи да живее в бъдещето. Тя заема основно място в спомените на аза, който ще я носи със себе си, докато не го застигне и него участта на любимата му.

            В текста се откриват оксиморонни конструкции, контрастни образи и символи. Оксиморонната конструкция във втора и трета строфа показва отчаянието на лирическия говорител. Той хем увещава любимата си, хем сам не вярва на самия себе си. Лирическият говорител и любимата са представени метонимично - чрез части от тялото - душа, ръка. Денят и зората контрастират на нощта и тъмнината. Емоциите на аза са обвързани също с тези картини - когато той е с любимата си, е ден, настъпва зора, но когато идва печалният момент на раздялата, е тъмнина, мрак, нощ. Красивата пролет, която е символ на живот и ново начало, контрастира с образа на смъртта. Образите на прилепите спомагат за изобразяването на картината. Тези птици чертаят мрежи, които сякаш оплитат аза и не му позволяват да пристъпи напред.

        Скръбта е метафорично представена чрез образа на нощта. Присъстват и реторични възклицания във втора строфа, редом с анжамбман, които придават драматичност на изказа и очертават ситуацията на безнадеждност и обреченост:

 О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай - пролетта ни

                                          недосънуван сън не ще остане

                                          и ти при мене ще се върнеш пак!

            Инверсиите лик склонила, тръпнат дървесата, взор прощален спомагат за изобразяването на важните послания, които носи творбата, а апосиопезата показва, че има нещо недоизказано между двамата, че азът си е изградил цялостна представа за любимата, използвайки спомените си.

            Основната тема на творбата, а именно за изгубената любов,  се свързва с цялостното и звучене - то е мрачно и даже трагично. Като цяло творбата е интровертна- насочена към вътрешния свят на аза, показваща неговите емоции. Ключов за внушенията на творбата се оказва и образът на пътя, чрез който се изгражда представата за окончателната раздяла. Любимата поема по пътя към смъртта, към неизвестното, мрачното, а за аза единствена алтернатива е да запази спомена за красивите мигове.

Ивайло Парев